И защо отговорът е по-сложен, отколкото изглежда.
За какво говорим
Текстът очертава наблюденията и част от работата по инициативата „Равен шанс: достъп до средно образование – политики и практики", реализирана от фондация „Тръст за социална алтернатива" съвместно с местните партньори Младежка фондация „Арете", Център за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе", Сдружение „Асоциация Интегро", Сдружение „Ромска академия за култура и образование" – Сливен, и Сдружение „Нов път" – Хайредин.
За последните 12 години, чрез партньорите на ТСА, програмата е подкрепила над 1700 ученици в гимназиална степен от български, турски, ромски и друг малцинствен произход със стипендии за транспорт, учебници, наеми и други образователни потребности. В настоящия си етап инициативата включва и мащабно теренно проучване в 15 области на страната, ръководено от проф. д.с.н. Майя Грекова. То е посветено на невидимите финансови и логистични бариери пред достъпа до средно образование, както и на по-широкия кръг от предизвикателства, с които учениците и техните семейства се сблъскват по пътя към гимназията и в самия образователен процес. Местните партньори имат ключова роля в събирането на информация в различните области. Проучването се реализира в партньорство с Министерството на образованието и науката, регионалните управления на образованието, училища, общински администрации и други институции и заинтересовани страни по темата.
До момента са издадени два доклада — първият обхваща областите Велико Търново, Враца, Кюстендил, Разград и Сливен (2023-2024), а вторият — Габрово, Монтана, Пловдив, Шумен и Ямбол (2024-2025). В заключителния етап на проучването предстоят събирането и обработването на информация за областите Плевен, Търговище, Хасково, Стара Загора и Пазарджик, както и издаването на финален доклад.
Срещата зад числата
В началото на годината представихме втория доклад от проучването в пресклубовете на БТА в петте области, които той обхваща — поредица от публични събития, на които заедно с местните партньори говорихме на пръв поглед за транспорта до училище, за учебници и помагала, хранене в училище и др., а всъщност все по-често стигахме до по-големия въпрос: какво изобщо означава образованието да е достъпно и финансово поносимо за учениците и семействата им.
Малко след това се събрахме на работна среща с партньорските организации и с проф. Грекова — формално, за да обсъдим напредъка на теренната работа. На практика разговорът се оказа нещо повече: момент да се чуе какво се е натрупало между областите, между разказите, между онова, което се казва на глас, и онова, което дълго е стояло без точно име.
Две години работа в десет области дават не просто данни — дават усещане за повтаряща се история. И тази история постепенно е започнала да получава свой собствен език.
Транспортът, храненето, учебниците — не периферия, а праг
Колкото повече области се натрупват в проучването, толкова по-трудно става да говорим за „достъп" като нещо еднакво навсякъде. Неравенството не се подрежда само по области — понякога е от община до община, от училище до училище, дори в рамките на един и същи град.
На едно място транспортът е уреден, но само в рамките на предварително очертана география. На друго има общежитие, което обаче невинаги е реална опция за всяко семейство. На трето училището осигурява храна с ясното съзнание, че това е условие едно дете изобщо да издържи деня. На четвърто храненето се мисли като второстепенно удобство.
Транспортът, храненето в училище и учебните ресурси не са периферия на темата. Те много често са самият праг на възможното — определят не само дали ученикът ще стигне до училище, а и кое училище изобщо може да си позволи да избере.
Изборът, който не е избор
Зад логистиката стои по-дълбок въпрос: как един млад човек преживява образованието? Като място, в което има право на посока и търсене — или като система от приспособявания: кое е най-близо, кое е най-евтино, къде ще ме „поемат"?
Когато едно дете влиза в гимназиалния етап не с усещането, че пред него има възможности, а с усещането, че просто трябва да се намести някъде — говорим не само за ограничен достъп, а за ограничено въображение за собственото бъдеще, което системата подхранва.
Основата е положена — какво следва
Три години и петнайсет области не са финал, а основа. Вече има език за проблема, има данни, има регионални картини, има все повече хора, които разпознават: достъпното образование не може да свършва на входа на училищната сграда.
Ако ученикът няма как да стигне до класната стая, ако няма какво да яде, ако изборът му след 7. клас е продиктуван единствено от цена — образованието е формално там, но не и реално достъпно. Именно затова за нас е важно да мислим как подобен тип усилие може да има и следваща стъпка, когато за това има възможност. Стъпка и усилие, което не разглеждат въпроса изолирано, а го поставят в контекста на демографията, пазара на труда и среда на живот, която привлича хора и никой не бяга от нея.
