“Sàsa vi man bari familja, Mudarás la i Kali Lègia” „И аз имах голямо семейство, умъртви го Черният легион“.
Из химна „Джелем, Джелем“, текст на Жарко Йованович
Денят
В началото на април 1971 г., в Орпингтън край Лондон, се провежда Първият световен ромски конгрес. Присъстват 23 представители от девет държави: Чехословакия, Финландия, Норвегия, Франция, Великобритания, Германия, Унгария, Ирландия, Испания и Югославия, както и наблюдатели от Белгия, Канада, Индия и САЩ. Приети са официалното наименование „Roma“, синьо-зеленото знаме с червената чакра и химнът. Конгресът се счита за начало на съвременното международно ромско движение.
Следват още три конгреса - през 1978, 1981 и 1990 г. На Четвъртия световен конгрес в Сероцк, Полша, 8 април е официално утвърден като Международен ден на ромите. В началото на 90-те години темата за правата на ромите започва да получава по-широко международно внимание. През 1992 г. Комисията на ООН по правата на човека приема резолюция, свързана със защитата на ромите, а в рамките на Съвета на Европа започват инициативи, насочени към защита на правата и културната идентичност на ромските общности.
Жертвите на Холокоста
По време на Втората световна война ромите са жертви на геноцид, известен като Samudaripen (ромски Холокост) – на ромски „масово убийство“. Оценките сочат, че в страните и териториите, които са били окупирани и подчинени от нацисткия режим, между 50–70% от ромите са избити. Десетки хиляди са убити в концентрационни лагери като Аушвиц-Биркенау, Ясеновац, Треблинка и др., а също при масови разстрели в Германия, Полша, Балканите и Съветския съюз.
Забравените след освобождението
За много роми краят на войната не означава веднага свобода. Във Франция интернираните продължават да стоят в лагерите. Мнозина са освободени едва през средата на 1946 г. Оцелелите роми в цяла Европа се оказват без документи, без гражданство и без домове. Те не са допуснати да свидетелстват на Нюрнбергския процес, а на процеса срещу Айхман в Йерусалим не застава нито един ромски свидетел. В редица държави оцелелите не получават компенсации в продължение на десетилетия. Ромски изследователи като проф. Иън Ханкок говорят не просто за забравяне, а за дълготрайно и структурно пренебрегване на ромската памет и болка.
Борбата за признание
В десетилетията след войната редица активисти започват да събират свидетелства и да настояват за репарации и признание - сред тях Йонел Ротару, Ванко Руда, Катерина Тайкон, Матео Максимов, Слободан Берберским, Фаик Абди, Ян Цибула и др. След дългогодишна борба, водена от Романи Розе, председател на Централния съвет на германските синти и роми, и негови съмишленици, на 17 март 1982 г. канцлерът на ФРГ Хелмут Шмит официално признава, че преследването на синти и роми е извършено на расова основа и представлява геноцид. 37 години след края на войната. Дотогава много оцелели са принудени отново да
доказват страданието си пред институции, подобни на онези, които преди са ги преследвали и регистрирали.
Датите на паметта
В нощта на 16 май 1944 г. около 6 000 роми застават срещу нацистите в Аушвиц. Когато германските войници влизат в ромския лагер, за да отведат хората към газовите камери, ромите се барикадират на входовете на бараките и отказват да изпълнят нарежданията на есесовците. Нито един затворник от ромски произход не губи живота си в този ден. 16 май се отбелязва като Ден на ромската съпротива. Няколко месеца по-късно, в нощта на 2 срещу 3 август 1944 г., нацистите убиват около 3 000 роми в газовите камери на Аушвиц, след като са разделили мъжете от жените и децата. Всяка година на 2 август ромите отбелязват деня на Samudaripen – ромският Холокост. На 15 април 2015 г. Европейският парламент официално утвърждава 2 август като Европейски възпоменателен ден на Холокоста над ромите.
В България и Източна Европа
В страните от Източна Европа участието на ромите в международното движение се развива по-късно поради политическата изолация през периода на „Желязната завеса“. В социалистическа Югославия съществуват ромски културни организации още от края на 40-те години, докато в България и други страни от съветския блок публичното изразяване на ромска идентичност е ограничавано чрез асимилационни политики. След 1989 г. се създават ромски организации, които поставят въпроса за равноправно участие в обществения живот и за защита на културната и историческата идентичност на ромите. В България днес ромската общност е най-голямото етническо малцинство и продължава да се сблъсква с неравенства в образованието, заетостта и достъпа до услуги - предизвикателства, които правят дните на памет и гражданско действие толкова важни.
Днес
8 април се отбелязва в много държави като ден на ромската идентичност, на историческата памет и на международното ромско движение. Но той е и ден на бъдещето, и повод да си зададем въпроса какво следва и как да го изградим заедно.