Представете си, че сте родени в квартал, който сякаш е извън града. Семейството ви живее от две поколения в малка къща, построена от родителите и дядовците ви. Улицата пред нея е кална през зимата и прашна през лятото. Водата идва за няколко часа сутрин и още няколко вечер. Канализация няма, а електрическата мрежа отдавна не стига за всички домове.
Къщата ви е построена без разрешение. Не защото непременно сте решили да заобиколите закона, а защото мястото никога не е било използвано за друго. Ходили сте в общината. Питали сте дали можете да купите земята, да получите документи и да уредите дома си. Отговорът е, че няма как - няма план, няма обособен имот, няма процедура, която да стигне до край. И понеже къщата е там от десетилетия и сякаш не пречи на никого, животът продължава.
Свиквате. Когато няма надеждна вода, намирате начин сами да я прекарате. Когато токът не стига, търсите друго решение за отоплението. Когато боклукът не се извозва редовно, край квартала се появяват купчини отпадъци. Не защото хората искат да живеят сред мръсотия, а защото една липсваща услуга с времето се превръща в среда, с която всички са принудени да се примирят.
В квартала няма детска градина, в която да изпратите детето си. Училището е отделено от останалите училища в града и в него учат почти само деца от махалата. Ако опитате да запишете детето си другаде, може да срещнете затворена врата още преди документите да бъдат разгледани. Понякога неофициално ще чуете и че в един клас не трябва да има повече от три или четири ромски деца. Така децата израстват със същите ограничени възможности и започват да вярват, че друга реалност просто няма.
Живеете така с години - до деня, в който теренът потрябва за нов проект, нов път или частна инвестиция. Тогава домът, който дотогава е бил невидим за институциите, изведнъж става видим като нарушение. Получавате заповед да го премахнете, но не и отговор на въпроса къде да отидете. Порочният кръг се затваря: кварталът е пренебрегван, докато не започне да пречи, а хората в него носят последствията от бездействие, което не е било само тяхно.
Невидим не само в преносния смисъл
Този квартал е невидим не само за общественото внимание. Често той е невидим и в документите, като или изобщо не е включен в устройственото планиране на града, или за него важи план отпреди десетилетия, който няма нищо общо с днешната реалност. На място има стотици домове и хиляди хора, а на хартия може да няма улици, отделни имоти или място за необходимата инфраструктура.
Това обяснява защо толкова много проблеми остават нерешени. Ако улицата не съществува в плана, къде да се проектира водопроводът? Ако не са оформени имоти, как едно семейство да купи земята под дома си? Ако кварталът отсъства от плановете за развитие, как да се предвидят канализация, нов трафопост, детска градина или площадка?
Има ли алтернатива
Няма бързо решение, което изведнъж да направи улиците чисти, домовете сигурни и услугите достъпни. Но има първа стъпка: кварталът да бъде включен в планирането на града чрез подробен устройствен план.
Звучи сложно, не реално не е. Планът показва къде са домовете и улиците, откъде могат да минат водата, канализацията и електрическата мрежа, кои терени могат да бъдат обособени като отделни имоти и къде има нужда от обществени пространства. Без него почти всяко следващо решение остава блокирано.
За да се стигне до такъв план, най-напред общината трябва да припознае съществуването на проблема и че хората в квартала са нейни граждани. Жителите също трябва да участват, защото става дума за техните домове и тяхното бъдеще. След години без диалог и с натрупано недоверие това не е лесно. Институциите често не знаят как да започнат разговор с общността.
Тук е ролята на Тръст за социална алтернатива. Тръст за социална алтернатива помага на общината и жителите да започнат промяната заедно, включва архитекти, инженери и юристи и подкрепя процеса от първите разговори до конкретните стъпки, като прави връзката между всички участници възможна.
Днес Тръст за социална алтернатива работи по този модел в девет общини. Целта е кварталите постепенно да получат адекватна инфраструктура, а семействата - реален път към по-голяма сигурност за домовете си.
Какво се промени в Кюстендил
Преди повече от десет години Тръст за социална алтернатива започва работа с община Кюстендил и жителите на кв. „Изток“ – един от големите обособени ромски квартали в страната. Преди това за него е действал подробен устройствен план от 1978 г. Кварталът обаче се разраства значително до момента, в който предвиденото в плана напълно се разминава с реалността.
Положението остава по този начин до 2017г., когато новият подробен устройствен план за 282 декара е приет. Това не преобразява квартала за една нощ, но отваря врата, която дотогава е била затворена.
Днес вече се вижда какво може да мине през тази врата. Поетапно общината прави редица подобрения в средата в квартала. Във интервюто кметът на Кюстендил инж. Огнян Атанасов разказва как приетият план днес помага на общината да подобрява електрозахранването, да подготвя проекти за вода и канализация и да инвестира в услуги и пространства за хората.
Все още не всеки дом е сигурен и не всяка улица има необходимата инфраструктура. Но промяната вече може да бъде видяна и измерена. Един план е създал възможност за следващата инвестиция, а тя - за следващата и постепенно хората получават нормалните условия на живот, от които имат нужда като всички останали.
Промяната може да започне и другаде
В много български градове цели общности съществуват от десетилетия, но все още отсъстват от плановете, инвестициите и решенията на институциите. Неуреденият статут на един дом не прави хората в него по-малко граждани и не освобождава общината и държавата от отговорността към тях.
Промяната е бавна и изисква средства, експерти и постоянен диалог. Изисква още местна власт, която има смелостта да погледне проблема, и общност, готова да участва въпреки натрупаното недоверие.
Всичко започва, когато престанем да гледаме на махалата като на чуждо място и я признаем за част от града. Тогава стават възможни планът, инфраструктурата и инвестициите. Но истинската промяна е друга: хората, които твърде дълго са оставали невидими, най-после да бъдат видени като равноправна част от обществото.